Парченца от мен…

Есенен лист се спуска над сивите ми мисли,

опакова ги ефирно като подарък

и ги оставя на закачалки

в килера на подсъзнанието ми.

 

Ала няма лампа, ни свещ да вляза, да ги видя

Да ги откача и да ги разопаковам в моята реалност.

Докога ще ги кътам не зная,

че сме едно цяло, но разпръснато.

 

Като пъзел, чиито части се мятат по пода.

И как ще ги събера не зная!

Че душата ми е уж цяла, но на парчета.

Дали аз или друг, има смелост да ги събере?

Реклами

За „прокобата“ на избора…

 

Събота вечер е. Отделили сте дълго време, за да изглеждате елегантно, защото отивате на вечеря в луксозен ресторант. Не е изключено и да сте заделили значителна сума от месечния си доход, за да можете да си позволите това удоволствие.

В ресторанта ви посрещат любезно и усмихнато, настаняват ви на масата и ви поднасят стилно подвързаното меню. Отваряте го и започвате да разлиствате страниците:

Категории:

  •  топли предястия,
  • студени предястия
  • салати
  •   супи
  • основни  с подкатегории- месни и рибни ястия
  •  десерти, напитки и така нататък…

 

Сервитьорите вече ви стрелкат с очаквателни погледи , но вие нямате ни най- бегла идея какво да поръчате.

Менюто от над 20 страници ви кара да се лутате и да препрочитате по няколко пъти съдържанието, така както бихте чели учебник по квантова физика- с най- голямото внимание, което притежавате.

А трябва да вземете едно наглед много просто решение- какво да вечеряте днес. И сте правили това толкова пъти без да се замисляте, че е нелогично как сега цялата ви решителност ви е напуснала.

Защо се случва така? Какво става в мозъка ви, когато избирате измежду толкова много възможности?


 

През 2000 година отговор на тези въпроси се опитват да дадат Шийна Йегар и Марк Лепър с техния опит със сладка, който по- късно става фундамент за някои маркетингови стратегии, прилагани на пазара.

А опитът е следния: на масичка в магазин първоначално наредили 24 вида сладка, след това 6 вида и наблюдавали интереса на клиентите.

Резултатите показали, че първия път се спрели повече хора, но почти никой не си купил. При втория, когато изборът на клиента бил лимитиран, се спрели по- малко хора, но пък  за сметка на това, повечето от тях си купили.

Следователно, макар на пръв поглед голямото разнообразие да било привлекателно, в моментът, когато било нужно да се избере нещо, алтернативите се оказват прекалено много и не водят до покупка от страна на клиента.

Защото с повечето възможности, идват и по- големи рискове, респективно и по- голяма отговорност. И за да се избегнат грешки, трябва да преценим възможно най- прецизно плюсовете и минусите на всяко нещо.

И за това свидетелстват зоните в мозъка, които се активират, когато избираме между много неща.


 

Изследването е проведено от Камерер, но този път става дума за чаши с картинки.   Доброволците в опита трябвало да изберат последователно измежду 6, 12 и 24 картинки кои според тях са най- подходящи за чаша. По време на опита, функционален магнитно- ядрен резонанс записал в кои части на мозъка се наблюдава най- голяма активност.

Две зони отбелязали най- голяма активност – предната поясна кора и корпус стриатум.

Първата отговаря за оценяване на потенциалните разходи и предимства, а втората за определяне на стойността( важността) на нещо.

Поради това Камерер стига до извода, че съвместната работа на тези зони сравнява потенциала за награда ( да получат картинка, която харесват на чашата си) и нарастващото количество работа, която мозъкът трябва да извърши.

            Когато опциите стават повече, потенциалът за награда е по- голям, но и усилията за вземането на решение стават многократни. Шансът да сме неудовлетворени също става по-голям.

Защото дори изборът ни да е добър, ние продължаваме да си мислим за останалите алтернативи, от които сме се отказали.

Дали някоя от тях не е била по- добра?

Дали сме взели най- правилното решение?

Така изборът между много на брой равностойни опции, ни носи стрес и напрежение. Води до чувство на вина, до повече съжаления, че не сме избрали нещо друго при положение, че сме имали тази възможност.

Това далеч не се отнася само до това какво да си поръчаме, с какво да сме облечени, какво да купим от супермаркета, а и до важните житейски избори- какво и къде да следваме, каква да е кариерата ни, с кого да бъдем, кои да са приятелите ни и т.н.

И макар автономията и свободата да са особено важни за човек в наши дни, комплексните избори, които те предполагат, не винаги ни влияят добре на психологическо ниво.

Не винаги ни правят по-щастливи. И не винаги са толкова лесни, колкото изглеждат.

Особено, ако не познаваме себе си достатъчно добре и не знаем какво точно искаме, то по- възможния сценарий е да се удавим в това море от възможности, отколкото да извлечем максимума от тях.

*Затова в някои случаи „повече“ означава по- малко

Използван източник: Caltech

* Направила съм препратка към книгата на Бари Шуорц  – „Парадокса на избора„, в която той подробно разглежда пренаситеността от избори в различните сфери на живота и ги илюстрира с примери.

Горещо я препоръчвам на всеки с интерес по темата 🙂

Да бъдеш или не?

Страшно е понякога да бъдеш себе си.

В малкия град, в малкото село, в затворената общност- сред хората с ограничени мирогледи и консервативни разбирания.  Трудно е да търсиш под дърво и камък шепа съмишленици, а те да идват бавно и мъчно-  един по един.

А понякога и те самите са отчаяни от безрезултатното търсене на човекът, който ще ги приеме с цялата им многоликост. Без да съди, сравнява и приравнява с други. Сам по себе си човек да е достатъчно добър. Без да има нужда от поправки. И просто заедно вървят по пътя на живота.

sun-75968_1920

Приемащите, обичащите и подкрепящи хора не са никак лесни за откриване.

Излизаш от комфортната си зона постоянно- като се поставяш в различни социални среди, за да ги търсиш.

Трудно е, да…но по- лошо е да се държиш за онези ‘сигурните’, които никога няма да те приемат с отворено съзнание. Онези, които никога няма да ти дадат да разпериш крила и да полетиш.

Не защото не искат, а защото не могат. Защото тяхното съзнание не им го позволява. То е обременено с прекалено много догми за това какво е правилно и какво не е. Не искате да сте на тяхно място. Защото това, което причиняват на вас, причиняват и на себе си десетократно.

Страшно е да бъдеш себе си, но много по-страшно е да не бъдеш…

Среща неуспешна…

Бях отделила доста време да се подготвя за срещата. Хубави дрехи, нежен флорален парфюм и високи токчета, съвсем лек грим- типичното, но все пак не съвсем. Защото знаеш, че е среща и че все пак е нещо по-специално. Нетипично.  Макар да си повтарях, че не е точно среща, в духа на празниците си позволих да вярвам, че може би ще открия сродна душа. Та, бяхме се запътили към концерта, за който купих билети. Инструментален, без вокалисти.

band-691224_1920

Не беше обичайното място за първа среща, признавам си, но тайно се надявах да му хареса. Защото аз обичам музиката- тя заема голяма част от живота и времето ми и е част от мен самата. Така че да, надявах се да му хареса. Респективно, да хареса мен. Така и не разбрах, обаче, дали ще му хареса концерта.

Операта беше затворена по времето, когато двамата пристигнахме.

Аз естествено се разочаровах- наистина имах желание да гледам концерт.

А той не реагира по никакъв начин. Беше му все едно.

Каза, че нямал късмет. Приех го като начин да ме успокои, че не е моя вината. Предложих му да пием горещ шоколад- сетихме се за едно и също заведение. Та, затова и се запътихме натам.

coffee-2179009_1920

За съжаление, то се пръскаше по шевовете и нямаше място за нас. Аз предложих да отидем в едно друго заведение в непосредствена близост до него.

Пристигнахме. Имаше места. Влязохме и се настанихме в едно затъмнено сепаре.

Бяхме само ние двамата. Разположихме се на едни плюшени диванчета, а аз усещах, че ме гледа през цялото време.

След малко извади електронната си цигара и започна да пуши. И във въздуха се разнесе сладък пъпешов аромат…

Започнахме да си говорим. Но ме преследваше едно гъсто и тежко безпокойство.

И нямах идея защо. Може би имаше нещо в погледа му или в начина, по който изричаше думите.

Правеше ми прекалено много комплименти.

И не, аз не съм от тези момичета, които не обичат комплименти и се чувстват неудобно да ги приемат. Съвсем не, просто в рамките на един час, повтори 3 пъти колко прекрасна коса имам и как цветът ми бил този, който го подлудявал.

А аз стоях и просто кимах. Предпазливо разказвах за себе си- имах нужда да опипам почвата и да разбера какво се случва.

Оказа се, че е момче с доста интереси. Занимаваше се с фотография и с изработка на дамско облекло. Разказа ми за шведските си корени, за семейството си и за плановете си да направи ревю идната година.  Сподели, че мечтае да учи моден дизайн в Швеция. Пита ме дали бих искала да дефилирам като негов модел.

lens-3046269_1920

Отговорих му, че бих се замислила сериозно, ако ми хареса колекцията му. Наистина го мислех. И тогава осъзнах какъв е проблема.

Той ме идеализираше. Смяташе, че съм нещо повече от него и поставяше себе си под мен. А аз съм  много силно ‘алергична’ към това.

Не бих могла да се почувствам привлечена към някой, който не ме приема такава каквато съм в действителност( заедно с недостатъците ми) и обезценява себе си.

И не че не притежаваше качества и таланти или, че не беше мил и възпитан. Знаех, че няма как да се получи, обаче.

Стана ми жал, когато малко след това ми заяви, с доста огорчен тон, че от две години си няма приятелка и се чувства страшно самотен. Пита ме какъв му е проблемът.

Исках да съм тактична. Опитах се да му обясня, че нещата и хората не са перфектни и всеки си има трески за дялане, че е въпрос на отношение. Че няма как да очакваш някой да те заобича, ако ти не обичаш себе си. Че не е нужно да насилваш нещата- те сами ще дойдат и ще се задържат при теб, ако са правилни. Ами не се получи…Още веднъж комплимент за косата 😀

Допих си шоколада и бях наясно,че нищо няма да се получи. Не и на този етап.

Бяхме на прекалено различни стъпала от емоционалното си развитие. Изпрати ме до нас.

Благодарих му, но и двамата знаехме, че няма да има втора среща. Бяхме прекалено различни…

end-919336_1920

Що е то самостоятелност?

Едва ли съществува тинейджър по света, който да не използвал поне веднъж фразите:

Остави ме на мира“ или „ти нищо не разбираш“ , или „ стига си/сте ме тормозили“ и още безброй много такива, целящи да съхранят поне малко от личното ни пространство в напрегнати моменти.

Без значение дали майка ти се опитва да те убеди, че черното е най- ужасния цвят, който можеш да носиш на твоята възраст или че не трябва да ходиш на рождения ден на приятелката си в онази много яка вила, за която всички говорят. Или пък баща ти се опитва да те разубеди за специалността ти в университета, за избора ти на гадже или приятели.

И в тези моменти, които впрочем никак не са малко, започваш да се чудиш кога ще получиш лично пространство и свобода….

Не, не тези, които имаш на думи, а реални такива.

И когато в един слънчев ден, в теб се надигне желанието да си облечеш новата черна рокля, никой освен теб, да няма пръст в решението ти. Когато решиш, че искаш да си интериорен дизайнер, а не архитект, те да уважат това.

Защото само вземайки самостоятелни решения, можеш да понесеш отговорност за тях.

И не, не твърдя, че няма да сгрешиш…Напротив, може би в 90% от случаите взетото решение няма да бъде нито най- правилното, нито най- разумното, нито най- компетентното, но ще си е твое. Лично твое.

И ще си го взел на база на твоите знания и светоглед, на своите желания и потребности и естествено, когато нещо не ти се получи, ще виниш себе си.

Не майка, татко, вуйна ти или лелинчо ти. Те могат да помагат със съвети, наставления, когато такива са поискани, но ние вземаме финалното решение.

Естествено, когато на 13 искаш да пушиш, да се напиваш и да се прибираш в 4 посред нощ, да харчиш по 200 лева в мола за 3 дрешки и да не сядаш над учебниците по цяла година, ясно е, че някой трябва да бъде разумен.

Някой трябва да проведе онези неприятни разговори, които да влеят разум в главицата ни.

И в случая щом ти мислиш и искаш такива неща, то очевидно не си готов.

Научно доказано е че, на тази възраст импулсивните и необмислени решения са много чести- просто тази част от мозъка за рационалните решения още не е добре развита.

И макар да се чувстваш прецакан, то след някоя друга година наистина осъзнаваш, че са те избавили от някои глупости, за които щеше да съжаляваш.

Вероятно ще го осъзнаеш чак след 3-4 години, когато инстинктът за самосъхранение и логичната мисъл вече са се настанили на твоя „таван“.

За моите почти 18 години, съм направила доста грешки- някои от тях съм осъзнала веднага, за други ми е било нужно повече време, някои тепърва ще осъзная.

Чак през последната година, обаче, разбрах нещо есенциално за самостоятелността, а именно, че грешките са наше право, което дори и загрижените за нас хора, не бива да ни отнемат.

Без значение колко ни обичат и държат на нас.

Вярвам, че ако човек не допуска грешки, не ги анализира и не си вади лични поуки, то няма как да върви напред и определено няма как от него да се оформи една независима личност. Самостоятелността в никакъв случай не значи неуважение и не трябва да се бърка с такова.

Тя е чисто и просто заявяване на граници и отделяне от родителското тяло( т. е. индивидуализиране). Нещо, което на нашите ширини, а и не само, се случва прекалено късно.

Родителите не нарушават порочния цикъл и вземат модела за родителство от своите родители, после го предават на своите деца, а те на своите…И в крайна сметка, се произвеждат хора, на които им е трудно да се справят сами в живота и да бъдат отговорни, защото никой не им е дал тази възможност.

Съответно и те не са си я поискали заради различни причини- дали от навик, дали от страх, вина или неосъзнатост…

Няма как да отречем и финансовата зависимост до 18- годишна възраст, тъй като тя един от факторите, с които родителите успешно контролират децата си.

„Ако не изкарваш високи оценки, ще ти спра джобните.“

„ Ще видиш нов телефон / компютър, нещо друго/, , през крив макарон/ на куково лято/ !

Но както обича да казва сестра ми:

“ трябва да разбереш къде започваш ти и къде започва другия човек “

иначе никога няма да се почувстваш наистина емоционално свободен.

Защото не е достатъчно да се отделиш физически  /да се изнесеш от къщи/ и финансово / да си намериш източник на доходи/ , трябва да го направиш и на психологическо ниво.

Да разбереш, че ти си самостоен индивид, който е напълно способен да взема решения и да направлява живота си.

Да откриеш в какво наистина вярваш- не какво са ти казвали или си чувал, какво обичаш да правиш- не какво са те карали, какви са твоите амбиции и мечти за бъдещето- не какво ти е било наложено.

За да достигнеш до тези изводи, обаче е нужна солидна интроспекция/ самонаблюдение/  и подлагане на съмнение на всичко около теб.

И от тук започва пътешествието..Голямото търсене, което реално няма нито начална, нито крайна точка.

Няма и определена възраст- можеш да си на 16, а понякога може и да си на 40 или 60.

Всеки има свой вътрешен часовник, който му диктува кога е време да започне с търсенето.

Важното е да започнеш, защото тук важи принципа, че по- късно със сигурност е по- добре от никога.